ТРЯБВА ДА ИМА „ОМАГЬОСАНОСТ” ОТ КНИГАТА

Йордан Ефтимов е роден през 1971 г. в Разград. Поет, литературовед. Старши асистент по теория на литературата в Нов български университет, София. От 1993 г. с прекъсвания е редактор на независимото седмично издание за култура "Литературен вестник". Автор е на стихосбирките), а също и на научнопопулярните книги "Антична литература" (2001) и "Модернизъм" (2003). Редактор е на "Увод в литературната теория" на Тери Игълтън (2003) и на сборника "Литературни култури и социални митове" (ч. I - 2003, ч. II - 2005). В момента освен на академичните си задължения се отдава и на радиожурналистика - автор и водещ първо на предаването "Книжни тигри" по Radio France International (2001-2005), а от февруари 2005 - на "Студио "Хеликон" в програма "Хоризонт" на Българско национално радио.
На 8 октомври в Книжарница „Хеликон” в Стара Загора Йордан Евфимов представи Иво Сиромахов и книгата му „Дневници и нощници”. Статистиката сочи, каза Ефтимов – че у насна книжиня пазар годишно се появяват около 8000 заглавия, от тях около 2000 са на български език. Изключителното интересните есета „За/на какво служи интелектуалецът днес” на Йордан Ефтимов може да намерите в интернет на адрес http://grosni-pelikani1.hit.bg/humanitari/eftimov/intelec/intelec1.htm.
В тези дни /15-19 октомври/ в Германия за 60ти път се провежда Франкфуртският панаир на книгата. Той е най-големият по рода си в света и се простира на площ 175 хил. кв. метра. Участват близо 70000 изложители, сред които по традиция и България.
В първата част на разговора с Йордан Ефтимов разговаряме за четенето и алхимията на този уникален процес.


Г-н Ефтимов, в свое есе казвате, че „литературата разчита на образоваността, а не на „раздигитализирането” на нашите навици? Какво имате предвид?Много сложен нещо ми е тоз терми и компютърно звучи...
Взет е от езика на технологиите. Има художествена литература, висока литература с амбицията да бъде за отбрана публика. Основава се на това – да покаже хората в необичайна ситуация, да изведе героите от обстоятелствата на всекидневието /които са твърде предвидими и клиширани/. Писателят е познавач на това, че хората понякога постъпват като машини – но понякога са поставени пред много важен избор. И тогава са извън обичайната ситуация.
Има и литература, която се основава на познания върху пластовете културни натрупвания, сред които всички живеем и играе с тях. Това е за образована публика, която да разбира условно казано – „английски хумор”, по-сложният вид шега. Тази литература е културологична. Тя не се осланя на това да ни каже нещо по-специфично за отделния човек и неговите решения, а ни забавлява с това, как са се натрупали стереотипи, най-вече културни образи около нас.
Лично аз съм силно заинтересован от качествата, които едно литературно произведение трябва да има, за да се харесва на хората. Работейки и за книжарници „Хеликон”, научавам все повече неща за стереотипите на българската четяща публика, за способността и да си изгради собствени авторитети, без да се влияе от медиите. Защото това влияние, няма как, е ключово.. Интересно е, че има и книги, които макар и бавно, също набират темп, без да са толкова рекламирани.

Стана ми интересно – какъв е българският читател, какво представлява?
Тази вечер ще говорим и за рейтинги, за класации...Те се правят непрекъснато, що се касае за телевизионните предавания - там е много важно, за да се прецени дали да „падне” едно предаване, има ли зрители и тн. Такива изследвания не се правят много-много за читателския пазар, защото той е малък. Те са и честно казано, доста нескопосано проведени – поръчват се от Министерство на културата, от Асоциацията на книгоиздатели и др. по-големи обществени структури и се разминават драстично с реалната ситуация. Затова аз предпочитам да се позовавам на хората, които са в пряк досег с читателя-книжарите и отчитам – първо продажбите в цифри, анализ-колко дълго и как се е търсила една книга във времето и разбира се – какви хора си я купуват.

Наистина ли жените четат повече? Това ме учудва, според мен заради домакинската работа след работа, ние-жените имаме по-малко време, следователно крадем от съня си, за да четем....
Ами повече четат жените, в интерес на истината. Не драстично повече, а много повече-художествена литература. От читателите на книги изобщо, говоря в световен мащаб- жените са около 55% от купувачите и читателите на книги. Но пък има например книги, които са чисто „мъжки” – помалага, учебни пособия, речници, енциклопедични издания. Има женски и мъжки жанрове – фентъзито е много мъжки жанр, изобщо фантастиката /не че няма и жени, които проявяват интерес/. Женски са по романтичните книги, тук нещата са ясни. Много е интересно,че има книги, които служат за мъже – а ги купуват жени и ги подаряват на мъже. Това са книгите, ориентирани към деня на Свети Валентин например.

А на простичкия, но вечно актуален въпрос „Как да накараме децата да четат” – какъв ще е лично Вашият отговор?
Имам отговор и той е свързан с престижността на четенето. Основният начин да накараме децата да четат е, ако ние, родителите – четем пред тях. В своя живот човек попада в различни групи, в които той така да се каже, трябва да се представи– в тях той има върху себе си социален натиск. Ако не е социално престижно четенето изобщо, ако на четящия се гледа като на мухльо или от този сорт, естествено е, че няма да се получи. За да бъде ефективна рекламата на четенето и книгата да бъде рекламирана като носител на безценна информация, който не може да бъде заменен-трябва да има в рамките на обществото една „омагьосаност” от книгата. Такова нещо за жалост в България не е имало почти никога. Имаме съвременни автори, които изследват четенето през Възраждането и първата половина на 20 век – напр.Красимира Даскалова има книги по темата.
Има мит че през Възраждането много се е четяло – преувеличаваме. Да не говорим, колко хора са можели да четат тогава изобщо. Десислава Лилова има едно много хубаво изследване, издадено от „Просвета” за Възраждането – в него тя се уповава на тиражите на ПеткоСлавейковите вестници в Цариград и голямото количество напомняния в тях, че едикойси не си е платил абонамента. Всъщност тя е анализирала много внимателно това и е стигнала до извода че издатели като Петко Славейков буквално са „рекетирали” учителите и грамотните хора в някакви селища, изпращайки им пробни бройки за четене. След което искаш да ти платят изданието, дето едва ли не насила си им натикал в ръцете. Тиражите са били много малки – излизали са 2 пъти месечно, дори и по-рядко. Знаем за Ботевите вестници, които са по няколко броя само – що за вестник е това, излязъл в 7 броя – „Дума на българските емигранти”? Скъпи са били тези издания, малко хора са можели да ги четат, но все пак е съществувала идеята че ТОЙ знае да чете –значи е веднага в по-горната категория хора. Докато в наши дни по-горна категория хора са тези, дето знаят езици. А това е много, много условно...Какво значи да знаеш даден език? Да говориш всекидневно на него или да четеш сложни книги. Много хора могат да потребяват даден език, но не и да прочетат нещо по-сложно на него. А колко хора знаят добре своя роден език – българския? Това е отделен въпрос...
С две думи живеем в едно общество, в което книгата не е нещо атрактивно и четенето не е. Не ми е известно да има писател, на който да се гледа като на успял и мъдър човек. Виждам с какъв пиетет се гледа на шефката на Хюлет-Пакард за България да речем.Или на някой, който притежава заводи и е много добър икономист, но не виждам такова отношение към някой писател, който е много добър познавач на човешката психология. А такива ние имаме.
Когато писател гостува в медия, той е впозицията на поласкан, че му е обърнато внимание, много щастлив че това му се е случило. Докато виждаме, че успелите хора в бизнеса да речем- отиват в медията със самочувствието на специално поканени. В България не се счита, че хората на словото са част от елита на обществото, от водачите на обществото.
Ние и нямаме атрактивни предавания за книги – след като не представяме по атрактивен начин един нов продукт – няма да има и интерес. В Англия при обявавянето на литературната награда „Букър”, в деня, в който се връчва, БиБиСи прави едно Телевизионно студио като студията по време на олимпийските игри примерно. Събитието е супер важно, отделя му се време от прайм-тайма, хората спорят, залагат /да, дори и за литературна награда/. Някои казват – „Ако едикой си спечели, аз ще си скъсам дипломата” и ако се случи – наистина си я къса. Има залог, докато в България никой не е готов да отстоява кауза, свързана с култура.

А може ли да ми обясните чисто човешки, защо аз съзнателно отказвам да чета фентъзита като „Властелинът на пръстените” или „Хари Потър”, защото за мен са бягство...Но пък тайно се радвам, че децата ми ги четат – защото просто четат книга.
Аз смятам че съвременното общество е доста инфантилизирано. Тези книги са популярни по целия свят. Малко до по-късна възраст хората си остават деца-то е чисто икономически и социален феномен, че по-до късно трае времето, в което ти не носиш отговорност, друг ти осигурява прехраната и тн. АЗ по-скоро сравнявам тези книги с подобните от по-предни поколения, за да устанява някаква разлика в литературните умения, в психологията и тн. Всяко поколение си има своите книги, които се опитва да наложи. Аз не бих роптал срещу Толкин, в никакъв случай. Но ако погледнем Михаел Енде и неговата „Приказка без край”– той е много по-икономичен. Един от поканените гости в предаването „Голямото четене” по БНТ каза, че любимата му книга от Толкин е „Билбо Бегинс”. Аз също съм я чел с интерес, а после видях, че Билбо Бегинс е разгърната във „Властелинът...”

Имате написани много силни ваши думи, които щях да помоля да разтълкувате. Казвате „ние нямаме интелектуалци, защото те не се чувстват виновни”. Защо не се чувстват виновни, според Вас?
Аз наистина много държа на тази своя мисъл. Интелектуалецът трябва да е в ролята на Спасителя, макар че е силно сравнение. Това, което прави е заради цялото човечество – отива на кръста с пълно съзнание, изкупва греховете на хората. Интелектуалецът не би трябвало да е човек, който страда заради това, че някой негов близък е пострадал. А много често е така. Интелектуалците или хората които тук наричаме така, защитават частни каузи-сещаш се,че има някакъв проблем, когато се окажеш лично засегнат от него. Колкото и да е банално това за будната съвест – интелектуалецът трябва да се чувства виновен, че някой е извършил злото. А не да се явява като прокурор-обвинител. Той трябва да осъзнава,че виновникът не е един-единствен, че разделянето на виновник и жертва е една условност на ролите и че всъщност всеки носи своята вина и именно това да ни го демонстрира.

Вие кои интелектуалци искате да чувате по-често? Кои са тези, пак според вашите думи, които трябва да създават „морално оживление”?
Мисля че е много сериозен проблем тривиалността на това, което казват назованите сега за интелектуалци. При нас се „автоматизира” появата на интелектуалеца – трябва ни някаква позиция на интелектуалец и ние моментално търсим някого, с когото вече сме установили контакт. А не търсим този, който в момента се усеща като отворена рана. В този смисъл трябва да се търси мнението на хора, които успяват да покажат, че мислят за обществото като за част от себе си, от своята събда.
Те не непременно са най-изявените в своята област. Проблем е, че за да потърсим мнението на интелектуалец, трябва да имаме някакви „акредитиви”,че той е такъв – добър писател или добър художник...Тези акредитиви дават институциите – едикойси е е спечелил награди, направил е определено количество изложби...Това съвсем не значи, че той може да представи една сложна мисъл. Може да е добър пластик, може да работи добре с цветовете или пък да описва много интересно случки, без да има сетива. Докато напротив, има творци, които не са особено изразителни, но за сметка на това са по-чувствителни, по-добре усещащи проблемите на деня. Аз бих потърсил тези, които са новите надежди в академичните среди, в хуманитарните дисциплини, а не непременно професорите. Защо трябва непрекъснато Андрей Пантев, който е много речовит да бъде единственият гостенин, когато става дума за история– при все че той е изключителен оратор, един от малкото надарени. Или изключително талантливият в изразяването на иначе опасните си, направо антиисторични тези Божидар Димитров. Вместо някой по-млад да бъде ИЗДИРЕН. Мисля че това е непосилно в момента за нашите медии-да издирят тези хора. Отнема страшно много време, за да стане ясно кой заслужава вниманието. Трябва по-голяма сетивност за това. Може хората да не са и млади, но техният дебют да е първи в медиите.
Големият проблем всъщност е, че няма обществен дебат. Истинският обществен дебат предполага първо търпение, около това да продължи по-дълго.При нас – „Всяко чудо за три дни”. Това е огромен проблем. Примерно –някой ще строи някаква сграда, към който строеж има силно отрицателна позиция. Тази позиция се заявява в медиите и след 3 седмици...медиите вече са престанали да пишат за строежа, а половин година по-късно, като се позабрави – строежът се случва, въпреки че е имало голяма съпротива. Трябва да се проследява какво става с темите – от началото до края, въпреки че изскачат нови и нови. Понеже преподавам и на студенти от Нов български университет по журналистически специалности, общувам с медийни специалисти... говорим си за това, че имаме у нас страхотен мит по отношение на това, че медиите търсят новината. Това е голяма илюзия, защото новините са както древните митове – те са няколко вида новини. Едно и също е което се случва всеки ден. Само се сменят имена. В този смисъл по-качествените медии са тези, които търсят не нова новина, /тя е предвидима, може и да си я измислят/- а които представят една новина в дълбочина, по-пъстро, с повече гледни точки. Тук пък опираме до публиката и има ли публика за по-сложно представяне на новините. Аз имам своето мнение, което може да прозвучи утопично. Смятам че на пазара трябва да се гледа като на СЪЗДАВАН. Не трябва да смятаме, че нямаме читатели за по-сложните статии, а трябва по-скоро да мислим че ние ПРЕДЛАГАМЕ, за да СЪЗДАВАМЕ такива читатели. Смятам че останалото работи, за да се създават примитивни зрители и примитивни читатели.
Интервю на Уляна Кьосева