Много мило, топло и сърдечно човешко същество е Захари Карабашлиев, който мина за един светъл и одухотворен следобед през Стара Загора, за да представи сборника си с разкази „Кратка история на самолета”. Нито на човека, нито на писателя Захари му отива да го сравня префърцунено като „съвременният Йордан Йовков” в този сборник. Обаче пък е така – и като стил, и като усещане има еднаквост! А и съм сигурна, че Йовков би се гордял с разкази като този на Захари, наречен „Къща в планината”, с „Топлина на непозната” и с повечето от сборника. Даже с всичките.
Захари Карабашлиев е много, ама много сладкодумен разказвач. Разказите му „светят” като настолна лампа от цветно стъкло, а сърцевината и – електрическото тяло, крушката – е от тези, старомодните, дето Европейският съюз ще ги забранява. Светят в нощите на четене, когато искаш да поговориш сам със себе си, нужно ти е...
Далеч зад Океана, Захари Карабашлиев е отнесъл със себе си, за да ни я върне в разказите си два пъти по-красива една България – чиста като детството край сладкарницата-самолет, топла като непознатата жена в автобуса, обичана – като любимата на двамата братя, коледно мила -като тази от „История с торта”, страстна – като момичето Марина от Sinapis alba .
Както в невероятното есе „Има такива дни...” казвам – има такава България. И може и да е много трудно да я пренесеш в сърцето си зад Океана и ни я върнеш в думи и разкази – но усилието страшно си струва. Много ни е нужно – на нас – живеещите тук. Да има такава България и такава написана с думи обич към нея и хората и.

Уляна Кьосева, фен на Хеликон-Стара Загора

има блог тук. :)