Писателят Рана Дасгупта, роден във Великобритания в семейство на индийци, учил в Оксфорд, работил в Ню Йорк, избрал по силата на любовта към жена да живее понастоящем в Делхи, представи своя роман „Соло” на 30 април /петък/ в Стара Загора- залата на РБ”Захарий Княжески”. В срещата участва и преводачът на книгата Елена Ликова, която живее в гр.Раднево. Доста българи разбраха от медиите, че действието в романа се развива в България между 1905-2005 година и проследява живота на столетника вече Улрих, очакващ края на дните си.
Срещата с Рана Дасгупта обаче бяха всъщност два неочаквани и безценни часа, в които присъстващите получиха фино облъчване от дълбочината, духовността, добротата на едно интелигентно същество от много, много рядък вид. И това облъчване ако не излекува, то облекчи поне у много от присъстващите острата нужда да бъдат критични, предубедени, мнителни и недоверчиви към всичко, що е различно.
А какво по-различно и нестандартно е индиец да пише за България във времето, в което целият свят е луднал да търси спасение в Изтока и Индия?
Крехък като дете, Рана Дасгупта омагьоса публиката в залата и с готовност след двата часа оживен диалог беше готов да даде интервю. А то се получи разговор, в който всеки задаваше въпроси и получаваше отговори.

Уляна Кьосева /аз, разбира се/ : Много сериозна среща беше тази в Стара Загора. Все такива въпроси сериозни и дълбоки ли Ви задаваха в София и Пловдив? Не се ли появи въпрос, който да Ви разсмее или развесели?
Рана Дасгупта: Да, доста сериозно беше. Чудя се защо? Дали хората се отнасят така към книгите или точно тази книга тук предизвиква такива реакции. Хората ми задаваха сериозни въпроси за историята, за бъдещето, за бъдещето на България, за смисъла на нейното място в света. Мисля че книгата се превърна в повод за други разговори, които се случваха около нея. Хората идваха на срещите разбрали, че един чужденец е написал книга за България. Идваха и в в началото задаваха въпроси, за какво е книгата, после тръгнаха въпроси за историята на България и въпроси, които отдава вълнуват самите тях.
УК: Отговаряте изключително стриктно и директно на въпросите, които Ви задаваха. Говорили ли сте с Вашите българските приятели за специфичната двойнственост, която имаме ние българите– нещо като обитаване в два паралелни свята. Явният ни живот и скритият...
РД: Кой е явният и кой е скритият?
УК: Ами например работя някаква работа, но не я харесвам. Задавам въпроси, но не точно отговорът на отсрещния ме интересува. А дали ще чуя това, което искам от неговите уста. Имаме спецефична нееднозначност в думите и в диалозите ни на нас, българите.
РД: Историята с работата, която не харесваме, се случва и в моята книга. Улрих също работи нещо, което не иска да работи. Трябва да се държи любезно с хора, с които не иска да се държи любезно. Това, което го движи в живота му е личната му привързаност, вманиаченост към химията. Тази страст към химията той няма с кого да сподели. Той има двойнствен живот-явен и таен и това е и структурата на самия роман. Вие мислите ли, че българите са повече вдадени в тази двойнственост от другите хора? Според Вас хората в залата задаваха въпроси, защото се очакваше от тях да задават въпроси , а не защото се интересуваха и истински ги вълнува темата?,
УК: Относно срещата, преминала току що, мисля че хората бяха много искрени, но че това беше заради Вас. Искреността насреща просто на мига се усеща. Хората не почувстваха никаква претенция у Вас. Всичко беше естествено, нормално, човешко. Обезоръжаващо. Вие го предизвикахте да е такова.
РД: Интересно. Тази нормалност, че съм бил нормален се появява отново и отново като една утопична дума. Утопията да си нормален.
УК: Ами да, доста хора в България я търсим и жадуваме тази нормалност.
РД: Чувствате, че не можете да разговаряте помежду си по нормален начин?
УК: Да. И първата страница на който и да е всекидневник да погледнете – там се разказва за живот, в който някакси не се намираш участник...Чудиш се, нормален ли си или не? Но, хайде пак да Ви попитам нещо. В едно Ваше интервю казвате, че днешните пътуващи не си разменят истории. Стори ми се интересно. Какво имате предвид?
РД: Че хората не разказват истории като приказките едно време. Като отидат някъде да кажат – това място разказва тази история. Или когато един чужденец ти дойде на гости да му кажеш – Седни и чуй тази история, която ние искаме да ти разкажем. За такива истории говорех. Хората обикновено разказват истории ЗА своите пътувания. Ето, аз си водя записки в моето пътуване тук, защото когато се върна, искам да разкажа история. Но знам че това ще бъде разочарование за другите. Защото има неща, които минават покрай тебе като например една страхотна музикална пиеса или концерт и наистина искаш да го разкажеш, как си се почувствал, но не можеш. Някои хора са по-добри в разказването, други не толкова.Индивидуално е– как минава времето и способността на езика да въплъти изживяването.
УК: Усетих във Вас много голямо уважение към думите, към подреждането им...Нека да разведрим разговора с едно такова предложение. Фразата, която рекламира Индия пред туристите и света е Increadable India /Невероятната Индия/. Кажете ми думичката, с която Вие свързвате България.
РД: Много добре.../смее се и се замисля/. Трябва да е нещо с буквата „б” за България, както „i” за Индия.
УК: Ами с моя простичък английски се сещам например за beautiful /красивата/...
РД: Е не, не. Тя си е красива ...
УК: Тогава boring /скучна/...Рекламираме я като скучна, а дойдат ли туристите тук – ги „хвърляме в дълбоките води”, казано по нашенски.
/пада голям смях над думата, но отговор все още няма/
УК: Така де...Вие пишете за България и българин, а главният герой се казва Улрих. Защо не измислихте нещо по-италиано като име /казват че българите и италианците са сходни по темперамент/?
Бащата на главния герой е вманиачен по всичко немско. Обожава Виена. Копнее София да стане Виена. Кръщава сина си Улрих с надеждата да ускори този процес. Името идва с желанието на бащата да превърне България в нещо различно. То е символично за целия живот на Улрих – мечтата му София да се превърне в друго място.
УК: Е да де, ама можеше да не е Улрих. Можеше да е по-френско, да е Пиер?
РД: Вие наистина не харесвате името Улрих, нали? В романа отношението към Германия и харесването на немските неща е доста по-наситено със символика, отколкото любовта към Франция. Особено в периода, в който се развива романа. Бащата на Улрих обожава технологиите, а Германия е технологичната нация. Трябва обаче да спомена, че името Улрих е взето от великия роман на Роберт Музил – „Човекът без качества”, в който главният герой се казва Улрих и живее във Виена. Така че нашият Улрих е и литературно копие, просто е копие във всяко отношение.
УК: Чухме тази вечер, че книгата Ви ще бъде преведена тази година на много езици. Мислите ли да напишете предговор за нея, с думи за България, които биха били много човешка реклама за страната ни?
РД: За мен смисълът е романът сам да говори за себе си, не да го обяснявам. Разказал съм за България в него. И все пак за думичката за България, за която ме помолихте – моля Ви да ми дадете време да помисля и ще Ви пратя отговора си с имейл.
УК: Приемам, това е сериозно отношение към езика. И Ви благодаря за хубавия разговор!

Отговорът на Рана Дасгупта, пристигнал по Интернет:
Фройд прави разликата между мъка и меланхолия. Скръбта е емоцията, която изпитвате, когато сте загубили нещо лично - баща си, кучето си, любимата си снимка, своята страна. Скръбта може да намалее с течение на времето, в което се примирявате с това, което сте загубили. От друга страна, меланхолията е чувството, което ви обзема, когато не знаете какво сте изгубили. Усещате, че нещо важно ви е отнето, но нямате представа какво е то – затова няма лесно (бързо) лечение за това чувство.
И в този смисъл за мен България е меланхолична. Мисля, че това е моето определение за нея. Меланхолична България.
Вярвам, обаче, че творчеството и градивната сила ще преодолеят меланхоличността. И България ще го постигне!
С най-добри пожелания
Рана Дасгупта